Тенебрис

 Мрак

/04.12.2017/

Сълзите напират в очите ти. Парят. Щипят. Болката е непоносима. Клепачите тежат. Буцата в гърлото ти става все по-голяма.

Но сълзи няма... Сякаш очите са пресъхнали... Сякаш са пустиня, оковала морето под себе си. Душата ти е сгърчена. Стъпкана е от объркването, което завладява мислите, сънищата, дните ти...

Тогава...

Тогава достигаш прозрение... Обърква те още повече. Болката се засилва, защото започваш да разбираш себе си, започваш да осъзнаваш какво си изпускал и какво е било пред очите ти, но сякаш скрито, невидимо. И тогава сълзите потичат.

Душата започва да стене, да крещи, да напира да се освободи от оковите на тялото, в което е поставена на този свят. Иска да избяга. Иска да се скрие. Иска да изчезне така изведнъж, както се е появила във вселената, както е била създадена, защото започва да си спомня, всичките векове, които е изживяла, не иска да се мъчи повече. Но покой няма. Сякаш е проклета да броди по тази земя докато не изстрада болката на стотици, хиляди поколения, докато не я поеме цялата, докато тази болка не я разкъса... С всяко мигване, картините от миналото се появяват отново и отново. Вековете се връщат. Злото сякаш ти се присмива за всичките ти падения срещу него живот след живот, битка след битка...

Но душата ти е силна, по-силна отколкото предполагат всички, по-стара отколкото си личи по обвивката й, по-мъдра от много други...

И ти ще спечелиш, нали, Тенебрис... Нали?

Ще спечелиш. Ще надвиеш името си... Ще надвиеш болката си и ще се потопиш в спокойствието на собственото си име – единственото, което притежаваш и което някога ще ти се полага, единственото, което ще се успокоява и радва.

Нали, Тенебрис...

Нали?