- Но коя?
- Как коя? И питаш. Това е пределно ясно - душевната.
- А защо?
- Ах, защо... Този малък голям въпрос, това голямо малко запитване, така многозначно и объркващо. Винаги води до нови и нови въпроси, но защо ли. Ето пак защо... А ти какво ме питаше?
- Защо душевната...?
- А ти коя мислиш? Външната ли? Този образ илюзия? Не, това е просто палатът на душата, какъв е отвън - няма значение. Важно е какъв ти ще го направиш отвътре.
- А защо аз?
- А защо задаваш все такива въпроси, чийто отговор за теб трябва да е ясен. Но ето, щом не знаеш, аз ще те насоча, а ти сам ще откриеш останалото. Защо ти, питаш значи. Ами ти, защото ТИ си една малка вселена, ти си цар на душата си, на вътрешността на този палат, на духа, който живее в него. ТИ правиш своите избори и грешки, а останалите - тези, които ги е грижа за тебе, само те насочват било то съзнателно или несъзнателно. Нека ти кажа една тайна. Всичко може да бъде поправено освен едно - човекът. Той трябва да бъде оставен да бъде себе си, да се учи сам и само да бъде насочван без да му бъдат налагани преки забрани, защото забраните предизвикват любопитството му, а то го кара да прави забраненото... Такова е човешкото мислене, разглобено и объркано...
- А защо животът е красота?
- Животът е нещо уникално за всички нас, нещо, което трябва да бъде оценено и изживяно пълноценно и щастливо. Материята е само илюзия, животът е съставен от енергия. Всичко има своя такава - любовта, приятелството, омразата, лъжата, прегръдката, усмивката, погледът... думите, душите. В душите е най-силна, защото това е центърът на съзнанието, от там преминава цялата енергия и желана и нежелана, и светла и тъмна... Това, което виждаме с очите си е само малка част от цялостта, малка част от безкрайността, малка част от всичкото и от нищото, малка част от истината на живота. А във вселената, там всичко е свързано, всичко е едно голямо цяло - пространство, време, форми, разстояния. Животът трябва да бъде ценен каквато и форма да приема, защото формата е само илюзия на съзнанието, трябва да бъде изпълнен с любов, приятелство, единение. Разбираш ли ме?
- Не...
- Не се притеснявай, това е нормално. Не си първият човек, неразбиращ смисъла на думите ми. Но какво да правя, аз не мога да се изразя, трудно е. Езикът е като една верига, белезници, въже. Езикът сякаш ме ограничава, не ми дава възможност да се изразя напълно, няма толкова думи. Изкуството е моят език, но ти и това не можеш да разбереш. Защо никой не разбира? Защо всички смятат това за странно?
