Понякога се чудя, толкова ли е трудно човек да се огледа наоколо. Естествено всеки може да се огледа и съм сигурна, че всеки един от вас сега ще се огледа. Въпросът обаче не е в това, дали ще погледнете, а в това дали ще видите.
Често ни наричат слепи и до някаква степен са прави. Ние не виждаме, но когато погледнем, виждаме повече от всички останали взети заедно. Не виждаме материалното, а се стремим към духовното, към онова, което е по-дълбоко, което е "невидимо за очите". Повърхностното не ни прави впечатление, то само ни отегчава и когато не го видим другите ни наричат слепи.
Ние сме слепите, но и най-зрящите. Ние поглеждаме корицата, но не я виждаме, защото се стремим към съдържанието. То е това, което ни интересува, което разбужда нашето любопитство и отваря очите ни. И когато ние гледаме, го правим с цялата любов и страст, която може да има на света.
Да се радваш на малкото не е трудно. Просто трябва да погледнеш "отвъд това, което виждаш", за да съзреш това, което ти е нужно. Една усмивка никога не е излишна, но трябва да е от сърце, да е искрена, защото фалшът вече не е на мода. Не че следвам модните тенденции, даже напротив. Когато нещо стане твърде модерно, то започва да ме отблъсква, защото модата прави хората еднакви. И в стремежа си да са различни и модерни, те стават еднакви, част от стадото, което гледа, но не вижда и претендира, че вижда всичко много ясно.
Всеки някога си е задавал въпросът "Кой съм аз?" и всеки отговор е бил различен. Защо ли? Защото колкото са еднакви хората, толкова са и различни, Няма двама абсолютно еднакви. Всеки е отделна личност с различни интереси и собствени виждания. И когато погледне около себе си и поиска да е като другите, трябва просто да спре и да си каже "Не. А съм аз и аз ще си остана. Аз няма да съм овцата, която пасе мирно и тихо и се води по другите. Аз ще мисля сам и ще поема по своя път, Ще последвам сърцето си. Ще открия душата си. Ще гледам и ще виждам. И ако ме нарекат сляп, аз ще го приема за комплимент, защото ще знам, че сляп ме нарича слепецът.."
Ние "слепите". Ние, които не виждаме дрехите и грима, и прическата, и обувките, и новата вратовръзка, а виждаме душата. Ние, които г;едаме не с очите си, а със сърцето си. Ние, които сме неразбрани и често отхвърлено, защото не сме повърхностни и защото не сме от стадото. Кои всъщност сме ние? Хората не ни разбират и не ни приемат, но ние се намираме и сме щастливи дори и с малкото, което имаме, защото то е най-важно.
От личен опит знам, че когато хората видят нещо различно, което не влиза в техните норми и не съвпада с техните възгледи, те се опитват да го променят. А ако не успеят, го тъпчат, замерят го с обидите си и се опитват да го свалят, защото не могат да го достигнат. То е твърде високо, над техните повърхностни мисли и виждания за живота. То е по-голямо. То е "сляпо"...
И аз се чудя... Коя съм аз? Защо съм тук? Защо чувствам? Защо се усмихвам? Защо плача? Защо живея? Защо - вечният въпрос, който никога няма да има пълен отговор, защото много често не може да бъде открит такъв..Ту го има, ту го няма. Ту го знаем, ту не го. Но това създава равновесието. Везните винаги са уравновесени. Съвършеният баланс, хармонията, чистотата.
Малките неща в живота, са най ценните. Те са тези, които са на вид незначителни и простички, но те са най-ценни, най-сложни. Но точно защото са толкова прости и обикновени, макар и толкова значими, те са трудни за намиране. Могат да ги видят само истински зрящите. Можем да ги видим само ние "слепите"...
Често ни наричат слепи и до някаква степен са прави. Ние не виждаме, но когато погледнем, виждаме повече от всички останали взети заедно. Не виждаме материалното, а се стремим към духовното, към онова, което е по-дълбоко, което е "невидимо за очите". Повърхностното не ни прави впечатление, то само ни отегчава и когато не го видим другите ни наричат слепи.
Ние сме слепите, но и най-зрящите. Ние поглеждаме корицата, но не я виждаме, защото се стремим към съдържанието. То е това, което ни интересува, което разбужда нашето любопитство и отваря очите ни. И когато ние гледаме, го правим с цялата любов и страст, която може да има на света.
Да се радваш на малкото не е трудно. Просто трябва да погледнеш "отвъд това, което виждаш", за да съзреш това, което ти е нужно. Една усмивка никога не е излишна, но трябва да е от сърце, да е искрена, защото фалшът вече не е на мода. Не че следвам модните тенденции, даже напротив. Когато нещо стане твърде модерно, то започва да ме отблъсква, защото модата прави хората еднакви. И в стремежа си да са различни и модерни, те стават еднакви, част от стадото, което гледа, но не вижда и претендира, че вижда всичко много ясно.
Всеки някога си е задавал въпросът "Кой съм аз?" и всеки отговор е бил различен. Защо ли? Защото колкото са еднакви хората, толкова са и различни, Няма двама абсолютно еднакви. Всеки е отделна личност с различни интереси и собствени виждания. И когато погледне около себе си и поиска да е като другите, трябва просто да спре и да си каже "Не. А съм аз и аз ще си остана. Аз няма да съм овцата, която пасе мирно и тихо и се води по другите. Аз ще мисля сам и ще поема по своя път, Ще последвам сърцето си. Ще открия душата си. Ще гледам и ще виждам. И ако ме нарекат сляп, аз ще го приема за комплимент, защото ще знам, че сляп ме нарича слепецът.."
Ние "слепите". Ние, които не виждаме дрехите и грима, и прическата, и обувките, и новата вратовръзка, а виждаме душата. Ние, които г;едаме не с очите си, а със сърцето си. Ние, които сме неразбрани и често отхвърлено, защото не сме повърхностни и защото не сме от стадото. Кои всъщност сме ние? Хората не ни разбират и не ни приемат, но ние се намираме и сме щастливи дори и с малкото, което имаме, защото то е най-важно.
От личен опит знам, че когато хората видят нещо различно, което не влиза в техните норми и не съвпада с техните възгледи, те се опитват да го променят. А ако не успеят, го тъпчат, замерят го с обидите си и се опитват да го свалят, защото не могат да го достигнат. То е твърде високо, над техните повърхностни мисли и виждания за живота. То е по-голямо. То е "сляпо"...
И аз се чудя... Коя съм аз? Защо съм тук? Защо чувствам? Защо се усмихвам? Защо плача? Защо живея? Защо - вечният въпрос, който никога няма да има пълен отговор, защото много често не може да бъде открит такъв..Ту го има, ту го няма. Ту го знаем, ту не го. Но това създава равновесието. Везните винаги са уравновесени. Съвършеният баланс, хармонията, чистотата.
Малките неща в живота, са най ценните. Те са тези, които са на вид незначителни и простички, но те са най-ценни, най-сложни. Но точно защото са толкова прости и обикновени, макар и толкова значими, те са трудни за намиране. Могат да ги видят само истински зрящите. Можем да ги видим само ние "слепите"...
