Фуния

/12.02.2016/

Фуния...

Да рисуваш думите

умееш, но без смисъла

в живота с другите

си в течност кисела,

която те

потрисала...

Дете!

Кама

намираш сам,

но винаги

поглеждаш я и там

души загинали

лежат и пъшкат. Само ням

споделят що са имали.

За що еня не ги бе и грам

за туй що винаги са искали.

Фуния...!

CherVeniashka..

Някога

/11.02.2016/

Някога спомен далечен
живееше в мене и сам
се превръщаше в пламък и вечен
оставаше в мен. Като блян
на живота красив, но обречен,
за човека тъй немощен, ням...

Нарисува цветиста картина,
написа ми стих от душа
изпълнена с прелест. Замина
за някъде, бързайки, сам и пеша.
Остави ме гола. Камина
само гори. В самотата крещя
и те търся в завесата димна.

Къде скита и беше се скрил?
Къде носеше нежност и пил
ли си вино със друга,
                    която си също
                                    сразил?
Или винаги,
               вечно
                     само за мен
                               и със мене
                                         си бил...?

Отражение

/9-10.02.2016/

Полет ли?
Мисъл има ли във вашите глави?
Хората
Наричат тъй измамното виденье...
Какво ли?
Не разбирате нима и смисъла?!
Таз болка...
Само нея бутате в душите ни...

Частици малки. Огледало
счупено от удара в стена,
рушила неговата цялост
с вечната си болна самота.

Само него имах,
а то не бе живот...
Бе картина. Бе прах
пръсната навред. Пот
капеше. Сами сме
на света. Жестокост
властва над нас и в смет
превръща всяка кост.

Мъгливи мисли...
Огледало - скръб...
Спомен... Кисели
сълзи и гол гръб...

Мокър образ...

Прахоляк...

Смърт. Страст.

Мрак...

Похот

"има ад и мъка-
и в мъката любов!" - Пейо Яворов

(януари, 2016)

Крачките броят се.
Стъпките заглъхват.
В черна жар лежат все
обич мъчна, мъка в обич. Ад!

Стъпкани жестоко. Оковани
една за друга. От съдбата
захвърлени в мазета. По тавани
намирани, объркващи сърцата.

Печален поглед приковала
в душата му красива и зловеща,
конеца хваща. На провала
началото намира. В туй е веща.

Натичана все Грях, Порок, Тъга,
убивана от неизстреляни стрели,
собственик на вечни имена
пронизващи душата пепелник.

Цигари от любов и болка с ярост
забити в нежната й гръд,
оставят спомени, кошмар - до старост,
избавяща от ада бяла плът.

Устните - напукани, на рани,
от устни чужди целувани с лъжа,
подтикнати от Похот. Океани
поглъщат я. Клепачите тежат.

А името й как е? Спомен
няма. Само абстиненция за плът - 
на тази що разкрива тъмен
в дълбини заровен от душата кът.

Нея Похот често я наричат тези
погнати в агония от бича на нощта.
Грях смъртен, обич в бездни
тънеща със мъка. Ад и красота...

Намери ли?

/декември 2015/

Намери ли след толкова години
очи пленителни, кристални, диви,
които да откраднат сърце ти, сини,
зелени, черни, да те гмирнат в любовта?

Намери ли очи, кажи ми,
които да те стоплят сал за миг,
които все да са необходими,
за да си жив и да не паднеш с вик?

Помолих те да търсиш, помня.
Ти каза, че за теб съм само аз,
че друга за обичта огромна
не ще да е достойна никой час.

Намери ли я? Мила, честна, дива,
прогаряща с очи инициали, непокорна,
но винаги грижовна и не си отива,
а винаги е с теб - обич и опора...

Грешници

На И.Л. /01.10.2015/

Двама грешници говорели по телефона,
дали да се търкулнат или да се качат по склона,
обсипан с камъни, обрасъл с тръни.
"А какво се случва със дълга ни?"
попита първият, а вторият му рече:
"Няма смисъл, да говорим вече,
щом и двамата не знаем даже,
дали прави или криви ще се окажем."
И говорили те сто дни и сто нощи,
но не знаели и двамата все още,
какво ли са им отредили боговете:
да си обърнат гръб или да се хванат за ръцете,
дали със мъки щастието да открият,
или в живота лесен, тъжен опашки да подвият,
дали в душите свои заедно да са свободни,
или желанията чужди да са техните окови.
След безкрайните сто дни, дългите сто нощи
сега един до друг седят ала се чудят още,
дали на похотта един към друг да се оставят,
или стени дебели помежду си да поставят,
дали във крак със щастието да ходят,
или сред тълпите тъжни и сами да бродят.
"Грешници сме с теб" той обърна се към нея,
а тя пръсти с неговите сплела
"Животът ми е" каза "твой, а твоят пък е мой."
И бяха заедно душите. Заедно. В покой.
По път на грефове поели са и ето,

в нощта държат ръцете си,

                                        а погледите им

                                                            се гмуркат 

                                                                        във небето.

Споменът

И краят беше тъжен, неизбежен,

но споменът бе топъл, нежен.

Сълзите от тъга станаха от радост

и макар че казвах "Тръгвам си за жалост"

Споменът ме топлеше и викаше във мен

благодарност и копнеж за всеки ден,

прекаран там на пиърса с очи

поглед приковали в зелените вълни.

/04.09.2015/

Ти. /част 3: Емоции/

Емоции (2014г.)

Колкото и да си казвам и повтарям,

че се отказвам, че е невъзможно,

на пук аз пак и пак да вярвам продължавам,

че щом силно нещо искаш, то е винаги възможно.

Ала за жалост ти не можеш да съзреш

любовната стрела пронизала сърцето ми,

обгърналата го тъй нежна скреж

и червените лалета цъфтящи по страните ми,

във всеки един кратък миг,

когато покрай тебе мина.

И обажда се във мене нещо като вик

на пътник заблуден, загубен във пустиня.

Пеперуди хвъркат в полет див

и непокорно в мене се бунтуват,

да излязат искат, да танцуват те красив

небесен танц и на твоите очи да се любуват.

Ала уви не всяка душа заблудена

сполучава любов да открие-

нежна и прекрасна и кат' от вода студена

от нея жадно тя да отпие...

И в мен ти сигурно не ще откриеш

нищо интересно и необичайно,

в очите ми заления си поглед ти не ще да впиеш,

за тебе няма да съм нищо специално...

Ти. /част 2: Очи/

Очи (2014г)

Те бяха като морските вълни -

тъмни, бурни и дълбоки

и като нежни пролетни треви -

меки, сладки, но и непокорни.

Онзи блясък, пламъкът игрив,

който знам там тихо се спотайва,

ме удари като мълния, кат' вятър див

и главата ми той неусетно започна да замайва.

Усетих онова приятно чувство,

чувство на любов и на смирение,

но също тъй и неприятно, смътно

появило се във миг на слабост изкушение,

да прокарам пръсти през косата ти,

да те усетя с всяка част от себе си,

да те обичам, да позная кътче от душата ти,

да съм способна да разкрия част от себе си.

Ти. /част1: Случайност/

Случайност (2014г.)

Случайно с тебе аз се запознах
на едно тъй скъпо за мен място
и тогава нещо в теб съзрях,
но не можех да го видя още ясно.
И бласъкът във твоите очи
не ми направи впечатление,
но като мина малко време, аз уви
усетих силното влечение.
Казали ми бяха още там,
където аз за първи път те нарисувах,
че ще стане нещо, че ще има плам,
че ще се влюбя, но аз отричайки отплувах.
Но по грешното течение поех
и пак на тебе аз попаднах,
опитах да избягам - без успех
и в плен на твоите очи аз паднах...