Някога

/11.02.2016/

Някога спомен далечен
живееше в мене и сам
се превръщаше в пламък и вечен
оставаше в мен. Като блян
на живота красив, но обречен,
за човека тъй немощен, ням...

Нарисува цветиста картина,
написа ми стих от душа
изпълнена с прелест. Замина
за някъде, бързайки, сам и пеша.
Остави ме гола. Камина
само гори. В самотата крещя
и те търся в завесата димна.

Къде скита и беше се скрил?
Къде носеше нежност и пил
ли си вино със друга,
                    която си също
                                    сразил?
Или винаги,
               вечно
                     само за мен
                               и със мене
                                         си бил...?